БГ | EN

Внукът на Чочо и неговoто WAT лято

Парк Сити - една планинска мечта

Кацнахме по обяд в Солт Лейк Сити, Юта, времето беше мъгливо и дъждовно, всички бяхме уморени от много часове прекарани в летене.
Ако трябва да ви кажа истината бих отказал да отида на студентска бригада само заради това, че трябва пак да прекарам 12 часа в
самолет и да сменя в същото време още няколко. С едно изречение - бегла представа си нямахме колко далеч всъщност отиваме, а за да
говоря в цифри - почти 10 000 километра. Седяхме и мога да ви уверя всеки чуваше в главата си въпроса 'Какво направих, защо дойдох?'. Не мога да кажа точната причина поради, която се съгласих да стигна толкова далеч, може би заради приятлеите ми, може би защото щях да имам самостоятелност, която за съжаление годините ми не позволяваха в България. Няма да забравя изражението и отговора на майка ми когато я попитах дали мога да отида на Work and Travel. Погледна ме както винаги сериозно и ме попита с невъзмутим тон: 'Кой автобус ходи до там'. И да защитя жената ще трябва да отбележа, че в крайна сметка въпросът й се оказа и правилен и щеше да е добре да си го бяхме задали по- рано. Изведнъж осъзнахме, че идея си нямаме кой автобус ще ни отведе до Парк сити, там където трябваше да живеем и работим.

Нека обобщим какво разбрахте до тук:
1. Уча математика и съм много далеч от писането.
2. Изгубени сме в двестахиляден град.
3. Не знаем защо и какво правим в него.
4. Майка ми не знае какво e Work and Travel.


Решихме да вземем нещата по- насериозно , бяхме прекалено притеснени - седнахме да ядем. Вече казах една причина защо не бих се
върнал в Америка, сега трябва да дам и една причина защо бих се върнал - негово величество - американския бургер.Но да се върнем към историята ми.
Знаех няколко важни неща от родителите ми- не се доверявай на непознати, не се вози в колите непознати, дори не говори с
непознати. Десет минути след като си спомних тези съвети, аз и приятеля ми бяхме вече в най- огромния джип, който превозваше 4
кучета, които по размер мога да сравня с магаретата на дядо Чочо. Опитах да разкажа на Бен/шофьора/ за дядо Чочо, но като че ли не
се разбрхаме. Настъпи неловко мълчение, което беше прекъснато от Бен, който започна да ни разказва за района, красотата на
планините, които бяха навсякъде около нас, кой връх кой е и каква история има мястото. Заспахме, заспахме почти веднага.

Пътят ни отне около 40 минути, Бен ни остави директно пред квартирата ни. Най- накрая бяхме стигнали до това, което трябваше да
наричаме дом за няколко месеца по време на студентската ни бригада. Когато видяхме какво ни очаква вътре останахме без ума и дума, но за това по- късно.

Следва продължение...