БГ | EN

Едно пътуване до Великденския остров, Чили

За да разберете колко далеч всъщност се намира това късче от рая ето и няколко факта за него – намира се на 3514 км западно от Чили и 2075 км източно от най- близкия остров. С право наричат това място края на света и е най- отдалечената точна на земята.

Най- прекрасното е, че има полети само от две локации – Сантяго, Чили и Таити, Френска Полинезия. Полетите не пристигат всеки ден и това не позволява островът да се пренасели с туристи. За всеки вкус има по нещо – палатки от 9 долара на вечер, до луксозен спа комплекс с цени от 600 долара.

Още когато се качих на пет часовия полет от Сантяго аз разбрах, че ще оставя част от сърцето си на този остров. Запознах се с много хора като мен още от самолета, хора сложили самарите на гърба и тръгнали да открият нови за тях земи.

Аз разбира се щях да спя в палатка, както и новите ми познати. Къмпинг в сърцето на Ханга Роа, единствения град на острова. Палатките, с изглед към безкрайния океан. Още с пристигането вече бях част от една общност събрана за кратко.

Още първите часове си намерих компания и направихме 6 часов преход, който завърши с един от най- прекрасните залези в живота ми. Залязващото слънце на фона на величествените статуи, наречени Моаи.

WAT

Вечерята беше скромна, с продукти от Сантяго, но с 20-тина човека от поне 5,6 различни държави, истории, смях и нови запознанства.

На втория ден беше време за сериозно издирване на моаи. Заредих чантата с вода, сандвичи и кафе, и сега ми трябваше само едно колело. Него намерих бързо и срещу минимална сума. Оказа се по- трудно от колкото си мислех, островът не е толкова равен, колкото си го представях. Изминах над 50 километра, но по най-красивите пътища, цъфнали дървета, коне, крави, бикове и най- красивите скали надвиснали над- бурния океан. Спирах често и сядах да се насладя на самотата, беше прекрасно да бъдеш сам със себе си и мислите си.

Върнах се в къмпинга щастлива, с много снимки и болки в краката. Решихме, че е един прекрасен ден за лагерен огън и китара. Момчета от Америка бяха намерили рибната борса и бяха купили 5 килограма прясна риба тон, казаха, че те черпят, защото беше изминала една година от околосветското им пътешествие. Всеки извади по нещо, всичко бе общо и масата ставаше все по-голяма и по-богата. Вечерята беше като дар от боговете, наслада на най- прясната и вкусна храна, най-пивкото вино и прекрасна компания. Всички знаехме, че сутринта ни чака изгрева и той е рано, но никой не бързаше и не мислеше да ляга. Часовете се нижеха, съпроводени от усмивки и случайни погледи. Историите нямаха край, струните на китарата чакаха всеки следващ акорд. Легнахме си щастливи, стоях притихнала в палатката и чувах вятъра и вълните, които се разбиваха на метри от нас в скалите.

Слънцето беше на наша страна, изгряваше в 8 часа. Качихме се на вече наетите ATV-та и още в 6.30 ч. се отправихме към 15-те моаи, които всяка сутрин посрещат изгрева. Никой не посмя да каже дума, 1 час гледахме как цветовете се сменят всяка минута и облаците ни представят най- добрия спектакъл. Денят прекарахме в обиколка на целия остров, бяхме бързи, но не бързахме, бяхме свободни и летяхме. Редицата ни от 10 ATV – та беше внушаваща и заслужихме не една снимка от случайни туристи в спа комплекси. Когато се върнахме от един безкраен, прекрасен ден на здрачаване, огънят вече беше запален и ни очакваше. Всичко бе общо, всеки продукт, всяка дреха и всяка песен.

WAT

 

 

Следващият ден за мен бе дългоочакван. Конна езда до най- високата точна на острова и околността. Хората бързо разбраха, че с коня се харесахме веднага и ме пуснаха да галопирам напред. Откъснах се от групата и се оставих на забързания ритъм на сърцето ми. След 7 часа яздене, не бях сигурна дали ще успея да си стъпя на краката при слизането от седлото. Замислих се, че това е последната ми вечер, всеки ден идваха едни и си отиваха други хора. Утре беше моят ред да се сбогувам с това място. Вероятността да се върна някога тук е минимална и това правеше нещата още по ценни и съкровени. Нощта беше отново прекрасна, лежах дълго в палатката и се наслаждавах на звуците на природата, на чувството за безкрайност на този свят.

Полетът ми беше по обяд, последната разходка беше кратка и леко носталгична. В този ден си тръгвахме повече от 15 човека, с единствения полет за деня, обратно в Сантяго. Бяхме като един, сякаш пътувахме заедно от месеци. Обули туристическите обувки и непромокаемите якета, изпрати ни дъжд и дъга. Полетът беше дълъг и тъжен, разменихме си имейли и социални мрежи. След като взехме багажа си казахме „чао”, може би завинаги или пък щяхме да се срещнем на някой друг край на този свят.

Погледнах назад само веднъж и продължих пътя си сама …

travelбригада